Expectations

Expectations най-сетне издадоха своето дебютно CD, записано през януари 2012 в Next Dog Studio, Букурещ, от Мариуш Костаке. Дискът може да се поръча от бандата или да бъде закупен на цена от 10 лева на някой от предстоящите им концерти. За повече информация следете страницата на Expectations в „социалната“ мрежа.

Надолу можете да прочетете интервюто, което групата даде за втория брой на нашия Tigersuit Zine в края на 2010 г.

Expectations са една от новите надежди в местната сцена, какво ви различава от останалите български хардкор групи? Кога и защо решихте да направите Expectations?

Даньо: С Expectations се опитваме да правим по-мелодична и емоционална музика, малко по-експериментална, поне за нашата сцена.

Ачо: Expectations е група на около година, събра ни желанието да правим искрена музика, коренно различна от всички проекти, в които участваме; и коренно различна от музиката, която се прави в България. Факт е, лично за мен, че за една година това стана бандата, с която съм най-мотивиран да се занимавам, защото всеки знае мястото си, всеки има своите идеи за музика и едновременно различията или сходствата във вкусовете ни прерастват в нещо съвсем ново, в което всички вярваме.

Мишо: Искаме единствено да свирим рок музика, по начин, по който можем и харесваме. Expectations стартира преди около година, някъде през ноември 2009-та, но по думите на Ачо и Даката, идея за тази банда е имало много преди това.

Някои от вас свирят в Start Today, Резервен план, Throat Fisting и др. Разкажете ни за тези останали групи и проекти, в които сте участвали или продължавате да сте част от тях.

Даньо: Аз и Даката свирим в Start Today, а аз отскоро и с Резервен план. Start Today е първата ми група и може би затова си я слагам най на сърце. Освен музиката пиша и текстовете там. Когато започнахме със Start Today концепцията беше да правим бърза и енергична музика с по-олдскул звучене, но с времето песните започнаха да стават все по-мелодични. Expectations до някъде е продължение на онова, което правихме със Start Today в последно време. В момента със Start Today сме в застой, защото сме пръснати по различни градове и трудно се събираме да свирим, съответно не правим нови песни и концерти.

В Резервен план, свиря от съвсем скоро. По принцип ми бяха една от любимите родни групи, така че когато ме поканиха да свиря с тях не му мислих много.

Имам и един страничен „проект” с един приятел, който излиза от рамките на хардкор/пънка, но е забавно (Bestmen).

Ачо: Освен на бас в Expectations, „пея” в Throat Fisting и Everybody Hates This.

Всички банди са ужасно различни като настроение и послание, така че понякога е трудно да се пренастроиш, но пък (в повечето случаи) се забавлявам и имам енергия за всеки един от проектите, в които участвам. Бандите са активни в момента и малко или много успяваме да реализираме нещата, в които сме вложили времето си. С Throat Fisting издадохме дебютния си диск това лято, дано и с Expectations и Everybody Hates This скоро да се похвалим с нещо такова.

Мишо: Аз лично харесвам доста всяка една от изброените банди и с удоволствие очаквам нови техни издания и концерти. За момента свиря в още една друга банда, която е като цяло повлияна от модерната дет-метъл сцена.

Георги: Първата ми банда се казваше As I Am и нямаше почти нищо общо като стил с Expectations. Пял съм и в много други проекти: метъл, хардкор, електронна музика.

Дака: Аз имам акустичен проект – пиано, бас и китара – всичко свиря сам, скоро ще издавам албум, така че очаквайте включване. Албумът ще е за любов, колела, плочи и найкита. …и кока-кола.

Кога и как се запалихте по хардкор/пънк и как тази субкултура и музика, с нейните идеи и алтернативен начин на живот, който предлага, ви промениха в личен план? Какво се промени с годините в отношението и разбирането ви към хардкор/пънка? Някои от вас са стрейт-едж и/или вегетарианци, мислите ли, че щяхте да водите подобен начин на живот ако не беше хардкора и DIY етиките?

Даньо: Зарибих се по тази музика преди 8 или 9 години. Тогава бях на 12-13. Чух за хардкора покрай по-големия ми брат, който беше в тези среди. Първият хардкор, който слушах беше компилацията Varna Hardcore Point Of View„, както и Freemind компилацията (онова червеното дискче) и ги слушах по цял ден.

Започнах да ходя на концерти 2003. От тогава до сега тази музика ме е променила доста, от една страна заради текстовете, от друга защото определяше средата и приятелите ми, а от там и мирогледа ми. Докато другите ходиха по детски дискотеки и си показваха GSM-ите, ние се събирахме на една алея зад моя блок, където карахме скейт, слушахме хардкор, пънк, ъндърграунд хипхоп; крадяхме плоскости и тръби от строежи и си правихме уреди за импровизирания скейт парк, чистихме боклуците в махалата и такива неща... Бяхме много готин колектив от будни млади хора и все още сме. Изграждането ми като личност съвпада с тези събития и хардкор/пънк идеологията има основен принос в това.

Ачо: Слушам и се занимавам с прекалено много и различна музика. Така че не бих казал, че се отъждествявам с конкретна субкултура. Все пак етиките свързани с хардкор/пънк музиката са ми повлияли, повлиял ми е всеки текст на песен, който съм прочел, защото начинът, по който изкуството и чисто социалното или просто личното са обединени в тази музика и производните ѝ стилове е уникален и силно въздействащ. Все пак има доста друга музика освен тези стилове, която си заслужава да бъде чута, водещото е да не се ограничаваш, иначе би се оформил като доста скучна личност.

Мишо: Реално знам за хардкор музиката от доста години, още по времето, когато слушах предимно метъл, но едва в последните години започнах да разбирам колко силно повлиян е живота ми от нейното съществуване и развитие. Силно обогатих и разширих разбиранията си за музиката като цяло, приех много от позитивните послания и примери на бандите, които обичам; открих много нови хора и идеи и продължавам да го правя всеки ден.

Стрейт-едж е едно от най-важните неща в живота ми, нещо, което ме е изграждало и продължава да ме изгражда вече доста години. Кара ме да вярвам, че човек трябва винаги да бъде максимално осъзнат, мислещ и чувстващ. Мисля, че дори и някога да умре желанието ми да свиря в банда и да ходя по концерти, винаги ще бъда стрейт-едж.

Вегетарианството дойде като надграждане и естествено допълнение на живота, който съм избрал за себе си. Не вярвам, че някой мислещ и имащ себе си за нормален човек, може съзнателно да желае смъртта на друго, имащо емоции живо същество или пък да приеме спокойно мисълта, за онова, което се случва в кланиците.

Георги: Запалих се специално по тази музика, когато бях на 14 години, а съм израснал с много рок музика в дома ми.

Дака: 2002-ра бях на един нео-метъл/хардкор концерт в Пловдив. Бях облечен в черно – с тениска да Dimmu Borgir и изгорени джинси, които ми падаха дори със здраво стегнат колан. Изкефих се на енергията. Това беше един от първите ми концерти с жици и силна каса.

Бях тотален новак в тази субкултура, която от сегашната ми гледна точка още не се беше обособила отчетливо със собствени ценности и идеи, но пък от музикална гледна точка имах някакъв бекграунд – бях започнал да слушам Youth Of Today и Last Hope. От този момент нататък започнах да надграждам.

Какво ви вдъхновява или влияе на текстовете и музиката, които пишете и свирите? Бихте ли ни препоръчали някои групи, книги, филми и т.н.?

Даньо: Това, което ни вдъхновява в текстовете са нещата, които ни заобикалят; нещата, които ни вълнуват живота ни, емоциите ни. Групите са безкрайно много. Ще спомeна само някои: Good Riddance, Bane, H2O, Strength 691, Have Heart… Общо взето всяка песен, която е написана с чувство и мисъл, може да бъде вдъхновение в даден момент и това съвсем не важи само за хардкор/пънк музиката.

Ачо: Най-големите вдъхновения са студеното време, изолацията и хората (във всеки смисъл, позитивен и негативен). Разбира се, след като прекарваш 90% от деня си в слушане на музика не може да избягаш от съзнателни или подсъзнателни вдъхновения в други изпълнители и групи.

А за препоръки слушайте Joy Division, Йън Къртис е казал всичко преди 30 години.

Чуйте и бандите от The Wave – La Dispute, Touché Amoré, Pianos Become The Teeth и т.н.

Мишо: Едва ли има съмнение, че това, което ни вдъхновява най-силно са личните ни животи; проблемите, с които се сблъскваме всеки ден, но и нещата, които обичаме и на които се възхищаваме. Темите в текстовете ни са част от нас самите. Вярно е, че повечето от тях са разглеждани от много други преди нас, така че ние можем единствено да предложим нашата гледна точка, нашето възприемане, реално нас самите като личности.

Георги: Ще е клише да кажем, че ни вдъхновява живота, но това си е факт. Гледайте „Топло“.

Дака: Филмите на Гаспар Ное, Фатих Акин, Ларс Фон Триер, Линч и Кубрик са скъпоценни, а музиката на Joy Division и Rocky Votolato влияят много в писането на песни в Expectations.

Какво разкриват посланията и текстовете на вашите песни? Имат ли специална насоченост и отношение към конкретни теми? Български или английски език? Опитвате ли се да пишете текстове, които не са пълни клишета?

Даньо: Текстовете на Expectations са индивидуални, емоционални и лични. Не са засегнати теми за политика, глобалните проблеми или френдшип и юнити. Ако текстовете са ни клишета, то явно и живота и мислите ни също са клише, хаха.

Ачо: Текстовете са на английски, не следват някаква концепция или план. Темите са лични за Георги, който ги пише и пее, но малко или много са споделени от всеки от нас. А дали са изпълнени с клишета, не зная, знам само, че са искрени и директни, което ни е напълно достатъчно.

Мишо: За посланията конкретно е най-добре да говори Гошо, но аз лично стоя зад всеки текст и всяка дума, в точния смисъл, който е вложен, както вярвам стоят и останалите. В днешно време е трудно да се намери тема, която не е вече клише, но онова, което можем ние да предложим е, както казах, нова гледна точка. За един клишето може да си остане клише, а друг да види нещо красиво и неповторимо. Според мен е отношение към живота като цяло.

Георги: Текстовете са на английски език. Реални, кратки и ясни, като всеки един обхваща конкретна тематика.

Някои от вас са част от колектива For The Kids, който ангажира и организира концерти на банди от чужбина, какви са впечатленията ви от двата концерта, които организирахте? С Expectations свирихте заедно с французите L’homme Puma и Sofy Major на второто шоу организирано от For The Kids. Доволни ли сте от този концерт, въпреки слабата посещаемост – успяхте ли да си върнете вложените пари? Бихте ли разказали за инцидента преди концерта (със счупената китара)?

Даньо: Аз ще кажа само за счупената китара, понеже съм пряко засегнат, хаха. С две думи в деня на концерта Даката катастрофира, китарата ми беше в багажника на колата му и е на две. В момента е на ремонт и свиря с на Мишо втората китара.

Концерта със Sofy Major беше добър, не бих казал, че имаше малко хора, не сме и очаквали повече. За съжлание тук малко хора слушат различни, иновативни и интересни банди.

Ачо: Досега двата концерта, които сме направили са се получили супер и са изпълнили абсолютно очакванията ни. Супер е, че можахме да видим Ruiner в България преди да се разпаднат. Надявам се да сме запалили и други хора по тях, които да продължат да ги слушат. Да продължат да се интересуват от подобен тип искрен, мелодичен и доста по-алтернативен хардкор.

Правим тези шоута преди всичко за себе си, така че не търсим възвръщаемост. Търсим просто нови хора, с които да споделим вкусовете си и разбиранията си за начина, по който се правят концерти.

Колкото до концерта ни с L’Homme Puma и Sofy Major... Дойдоха точно толкова хора, колкото очаквахме. Изпълнихме уговорките с гостите, видяхме доста непознати лица в публиката, които видимо останаха доволни от всички банди. Мисля, че това е напълно достатъчно. Следващият път повече. Надявам се този път музикалните портали в България да отразят нещата, които правим, ей така за разнообразие. Най-много от всичко обаче се надявам хората да спрат да пушат по концерти, да започнат да се къпят, да спрат да се събличат голи… абе да се усетят, че е XXI век и живеем в Европа.

Мишо: Концертът на Ruiner и Carpathian през лятото на тази година, лично за мен, беше едно от най-големите събития, в хардкор живота на страната ни изобщо, както и един от най-яките концерти, на които съм бил в живота си.

L’Homme Puma и Sofy Major пък показаха още две от лицата на любимата ни музика. Не мисля, че вторият концерт, организиран от „For The Kids“ беше слабо посетен, предвид обстоятелствата, че като цяло свириха непознати или слабо познати за родната действителност банди. За пари се опитвам да не мисля, но да речем, че бих бил доволен, ако успеем да завършваме около нулата начинанията, с които се захващаме. За съжаление, както явно е станало известно, неразумното шофиране по българските пътища продължава да взема своите жертви…

Дака: Вложените пари никога не се избиват, но и без това нямаме такава цел. Точно поради тази причина сформирахме „For The Kids“ – за да разпределяме загубите равномерно и да можем да правим повече концерти. За жалост, финансовата част се оказа, че не е основната пречка за повече концерти. В 90% от случаите агенциите, които промотират турнетата на любимите ни банди въобще не искат да работят с нас, защото сме прекалено далече от Европа – та кой би искал да пътува 800 км в едната посока, за да свири пред 50 човека и още толкова обратно, като може да пропътува 300 км в Германия и да има шоу там. Защото не можем да платим толкова, колкото могат в другите-не-източноевропейски страни и т.н. Но ние продължаваме да се опитваме.

Мислите ли, че сцената в България прогресира? От какво се нуждае според вас и има ли нещо, което ви е харесвало в българската сцена, когато сте започнали да ходите по концерти и да се занимавате с хардкор, но липсва сега?

Даньо: Не мисля, че хардкора в България прогресира, но не мисля и че запада. Общо взето е същото както преди 6-7 години, само че тогава съм гледал по друг (по-наивен) начин на нещата и ми се е струвало различно. Може би трябва да има по-голямо разнообразие от банди в стилово отношение. Както казах, хората тук харесват прекалено еднотипна музика, залитаща към метъла.

Ачо: Сцената определено се движи, новите банди не са толкова много, което се надявам да се промени в бъдеще, но все пак се случват неща. Това, което ми липсва лично на мен са Taking Hold и BFH, a не ми липсват всички онлайн хардкор фенове (и като цяло фенове), които scrobble-ват в last.fm десетки банди, изтеглени от нета и претендират за някаква музикална култура, но не отделят 5 – 10 лв от личния си бюджет, за да усетят истинската сила на тази музика и на общността, от която щем не щем ставаме част.

Мишо: Сцената в България от години прогресира, макар и бавно и с нетакива мащаби, каквито би ми се искало да виждам. За щастие, все още има няколко стари банди, които звучат страхотно, както и нови, звучащи адекватно на времето ни банди, които аз и останалите харесваме много например Melekh, Seven Ate Nine, Taking Hold.

Дака: Иска ми се хората да са по-широко скроени, по-освободени и отворени към различното. Защото в нашата малка сцена претендираме, че сме будни граждани, толерантни и т.н., но ако се появи някой крайно нестандартно облечен човек на концерт всички го гледат осъдително и сочат с пръст. Иска ми се да станем истински европейци по манталитет и то не само като сцена, а като общество. На една пейка в Берлин видях да стои човек с татуирано лице, а до него необеспокоявано си играеха майка с детенце. Малко по-далеч от тях имаше пънкарка със скъсани дънки и червен гребен, а под ръка я беше хванал костюмар с куфарче.

Искам да се разхождам гол по улицата и никой да не ме забелязва.

Как можем да привлечем повече хлапета в сцената и да им покажем, че това не е просто музикален стил и мода, а нещо много повече, което генерира много идеи и идеали; че за някои хора хардкор сцената е нещото, което ги подтиква ако не да променят света, то поне да мислят критично върху нещата около тях?

Даньо: Като има качествени банди с идейни текстове и музика…останалото зависи от самите хлапета.Според мен „хардкор” не се става в последствие,а това е нещо, което носиш в себе си,възпитание и начин на възприемане на света.Просто, когато чуеш музиката и отидеш на концерт намираш своята лична музика и среда. Както са го казали Bane:

I was a 15 year old kid

With nowhere to fit in I just wanted to skate

Listen to my Suicidal tape

When someone told me about a place

Where the strange were accepted

And judged by what’s inside

A scene of truly open minds

Ачо: Като не спираме да се занимаваме с музика, като не спираме да организираме концерти, защото интелигентни хора винаги ще се намерят, въпросът е да достига до тях информация, че нещо се движи и се случва. Особено, ако се случва по по-алтернативен начин. Разбира се, няма смисъл да караш някой да прави нещо насила, идеята е всеки сам да достига до нещата, за да е достатъчно искрен и да намери смисъла в тях. Маса винаги ще има, има обаче и естествен подбор.

Мишо: Единственият начин това да стане е ние самите да не се отказваме, да вярваме в нещата, които правим, да даваме максимума от себе си, колкото и да е клиширано на думи. Личният пример и позитивната нагласа са единствените неща, които могат да накарат някой друг да иска да научи нещо за нещата, които ти правиш. Всяко едно умение, талант или упорит труд биха могли да се насочат така, че да са в полза на околните, независимо дали си част от някаква субкултура или не.

Смятате ли да правите турнета/концерти в чужбина? Защо толкова малко български групи правят турнета, защото на всички им се налага да ходят на работа и не могат да си позволят да отсъстват от Бългрия за няколко седмици?

Даньо: За турнета и концерти в чужбина имаме планове и не са много далечни, дано да станат реалност. Дотогава има други неща за вършене като записи, правене на песни и концерти тук. Все пак сме група от скоро… За съжаление, всичко опира до време и пари.

Ачо: Говорим за това доста често, но приоритет в момента ни е да запишем по най-добрия възможен начин песните си, което от своя страна изисква доста свирене, особено за група на една година. Но, както казах, всички искаме да направим нещата по по-различен от най-лесния начин. Свиренето в чужбина не е само въпрос на пари, всичко е въпрос на мотивация, която ние специално имаме. Така че може и да се разходим из Европа, но само с издание зад гърба си.

Мишо: Всички силно се надяваме да успеем да свирим извън България, да обикаляме колкото се може по-често и по-дълго, но за съжаление действителността за бандите от нашия регион е доста по-сурова, отколкото да речем за тези от по-централните части на континента. И все пак, ако следваме естественото си развитие така, както го виждаме, едва ли би имало нещо, което да ни спре да свирим извън границите на родната ни страна.

Дака: Очаквайте Expectations в Унгария през 2011.

Искам да попитам за нещата, които прави Ачо. Да ни разкажеш повече за интернет-лейбъла ODP Records, за интереса и приноса ти към разни странни ъндърграунд стилове извън сферата на хардкор/пънк музиката…

Ачо : Освен с метъл и хардкор се занимавам с dark ambient/drone музика, но нека не навлизаме в подробности. Колкото до ODP, за жалост в момента е замразен поради липсата на интерес от страна на артисти и публика (и изтекъл домейн, хаха). Интернет лейбълът беше насочен изцяло към българска експериментална/индъстриъл музика; и за тези 5 години сме издавали (виртуално) само родни проекти. Когато обаче хората не само спрат да купуват музика, а ги мързи дори и да я теглят безплатно, някак мотивацията изчезва.

Както и да е, ODP рано или късно ще бъде прероден, вероятно с нова концепция. Но със сигурност това време, което съм му посветил няма да отиде на вятъра. Колкото до тази сцена в България (ambient, industrial, noise, experimental), не мисля, че би могло да се нарече сцена. Из градовете има затворени кръгове от хора, които правят музика и събития, но няма никакво желание за обединение, за колаборация. Последните 34 години сме организирали над 20 концерта в София и със сигурност чуждестранните изпълнители, които са се свързвали с нас, за да свирим заедно тук, са били в пъти повече от bedroom музикантите в страната ни, за които климаксът на творчеството им е профил в майспейс и никакъв опит за нещо повече. Както казах, когато говорихме за For The Kids, ние няма да спираме, на който му е интересно – да заповяда.

Всеки от групата има различни интереси и индивидуалност… Даката изглежда обича да пръска пари за хардкор плочи, грозни маратонки Найк и да кара кола, Даньо да прави DIY усилватели от лампови радиа и т.н. Какво смятате за смислен живот и какви неща ви доставят удоволствие?

Даньо: Обичам да излизам с приятели, да слушам и правя музика, да пътувам когато мога, както и още безброй неща, но като цяло нищо необичайно. Моята идеология е да правиш онова, което те кара да бъдещ щастлив, да следваш мечтите си и сърцето си, без да пречиш на останалите да правят същото.

Ачо: Важното е да се чувстваш добре, да намериш хората и средата, в която можеш да си толкова истински, колкото желаеш, а да и важните неща... 24/7 музика, видео игри, приятни срещи, защото един ден може и да се наложи (всички) да работим.

Мишо: Да, всеки от нас има доста различни интереси и личен живот. Лично аз се наслаждавам много на обикновения живот, който водя. Опитвам се да погълна колкото мога повече красиви филми, книги, видеоигри; и музика, разбира се. Макар и доста да ме натоварва на моменти, университетът също ми помага да движа живота си в посоката, в която искам, да имам по-ясна визия за себе си след време. Хората около мен и емоциите, които те пораждат са може би най-важната част от живота ми, и се ръководя и завися силно от тях, колкото и някои хора да смятат това за кофти или срамно. Трудно се сещам за по-готини моменти от онези, в които си с приятели навън, пиете чай и си говорите глупости… или пък сутрин, в която се събуждаш от целувката на любим човек. Клише, може би, но пък е абсолютната истина!

Дака: Истината е, че не съм си купувал нови плочи от 2-3 месеца и вече съм сериозно разстроен, защото въртя едни и същи албуми на грамофона. Страхувам се, че ще ги изтъркам от слушане 😦

Найки колекцията ми нараства бавно и славно – вече около 20 чифта.

Колата ми е катастрофирала и не я карам, но за сметка на това ежедневно пиля гумите на Пончо (шосейното ми колело) и търпеливо сглобявам следващото си (фиксирано) колело, но е трудно и бавно.

Освен това често ходя в планината, особено обичам като натрупа сняг. Тогава усещам стихията и колко съм нищожен пред нея.

Голяма радост ми носят кучетата ми – Норт, Патрис и Моли. Радост от живота получавам, когато съм навън с приятели, когато съм в Унгария и като пия Кока-кола в кутийка. Обичам да ми е чисто, да ухае добре, да е проветрено, празно и тихо.

Expectations означава очаквания, какви са вашите очаквания и надежди за групата, в личен план, за бъдещето в България, за икономическата криза, за хардкор сцената и т.н.?

Даньо: Очакванията ми за групата са да свирим, да се забавляваме, да правим концерти…

В личен план очаквам да съм жив и здрав, всичко друго с желание и труд се постига.

Ачо: Очакванията ми са да продължим да се забавляваме и занимаваме, докато не спрем да усещаме, че това е наистина важно за нас. Да викаме и свирим, докато имаме какво да кажем. А България, кризата, сцената каквото стане, важното е да не се оставяме неинформирани и пасивни за нещата, които ни вълнуват. И… ние да сме здрави.

Мишо: Очакванията ни са да продължим това, което сме започнали; и да не спираме да го развиваме. Ще го правим докато изпитваме нужда и удовлетворение. Ако успеем да предадем това удовлетворение за момент, дори и на един човек, бих бил щастлив. Ако ли не – вярвам, че винаги ще има кой да го направи по-добре от нас.

Дака: Докато Expectations ме натоварва, радва и държи буден – ще се занимавам. В момента, в който правя нещата на сила и по задължение, ще се оттегля. Вярвам същото важи и за останалите. Икономическата криза засега я бутам успешно – с живот на кредит и много работа, а хардкор сцената.. тя си изглежда стабилна – със своите приливи и отливи, но все там.

Нашият зин е изцяло на български, но някои от хората в Expectations правиха уебзина Vinyl Edge, който беше изцяло на английски. Смятате ли, че има смисъл да се правят зинове на български език? Основните аргументи за англоезичните зинове са, че в България много малко хора биха си купили/прочели твоя зин и при всички случаи ще го правиш за силно ограничен кръг от хора; докато ако го направиш на английски имаш възможност да продадеш значителен брой в чужбина, а сега почти всеки млад човек знае английски, така че ще може да бъде прочетен на английски от същите хора, които биха го прочели и на български у нас…

Даньо: Изцяло зависи от аудиторията.Ако ще се чете само в България – на български,ако ще се чете и в чужбина – на английски.В крайна сметка, при време и желание може да се издава и на двата езика.

Ачо: В момента все пак уебзини като Hardcore Spirit и Sofia Rebel Station се радват на доста широка популярност, дори фактът, че са на български е позитив за тях според мен, така че според мен въпрос на време е хартиените издания да заинтригуват повече хора, особено ако са направени с вкус и предлагат качествени материали.

Глобално се наблюдава възраждане на екзотичните формати (касети, винили), разбира се наистина сред тесен кръг хора, но това е било винаги част от идеята, така че смятам, че Tigersuit наприер, ще намери своето място сред хората, които иматнужда да го притежават, били те 20 или 200.

Всяко нещо свързано с музиката и културата рано или късно стига до хората, за които е предназначено. Пак казвам, основният фактор е да се прави със стил, отношение и вкус, защото особено в България, и като цяло на Балканите, имаме нужда най-после от нещо алтернативно.

Мишо: Смисъл има дотолкова, доколкото е жива необходимостта от сплотяване на сцената на локално ниво. Българският език все още ни е по-близък и по-лесен за изразяване за подобни нужди. Зиновете и книгите в сцената ни са нещо, което май винаги е било дефицит за родната действителност и определено имаме да наваксваме в това отношение, може би повече, от което и да е друго.

Дака: Български или английски – няма значение – както го усещаш, важното е да си активен.

Нещо да добавите или да кажете нещо интелигентно за финал?

Даньо: Да го духате, но да сте здрави!

Ачо: Бог е шега, при това нелепа..

Мишо: Забавлявайте се и бъдете свежи.

Дака: Казвайте на любимите хора, че ги обичате докато е време, за да не пишете после песни за тях.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: